През годините след 2010, изправени пред продължителното влияние на финансовата криза от 2008 година, държавните власти на всички нива – национално, европейско и международно (ОИСР), избраха да наложат по‐ стриктни отвсякога надзорни и превантивни мерки върху финансовите пазари и банковия сектор в опит да избегнат нови мега‐кризи.
1. Масовото навлизане на нови технологии обаче улесни появата на нови практики, извън всякакъв превантивен контрол и почти изцяло неподвластни на тези нови регулации: „сенчесто банкиране“, финансови технологии, застрахователни технологии, криптовалута, и други финансови стартиращи компании и фирми със споделено финансиране.
Постепенно в тези сектори се развиха спекулативни балони, без никой да е способен реално да прецени точния им размер или влиянието, което биха могли да окажат върху реалната икономика, ако се спукат. Държавните власти и законодатели, които вече имаха от миналото склонността да изостават от технологичното развитие, останаха назад от този хетерогенен и изцяло глобализиран „сенчест свят“.
2. В годините след 2025 до 2030 се случи най‐лошият от всички сценарии. Най‐големият от всички балони – биткойн балонът – се спука, като това доведе до световна финансова криза от безпрецедентен мащаб, която първо бързо се разпространи в целият финансов сектор, а след това обхвана реалната икономика. Този път еврото не оцеля и крйният резултат бе мащабният срив на международната финансова сцена.
3. Тази криза провокира различен политически отговор от този след събитията от 2008 година ‐ държавните власти се въздържаха от всякакви опити за създаване на нова регулативна и законодателна рамка под предлог, че дигиталните технологии вече са излезли извън всякакъв контрол и каквито и да било усилия за тяхната регулация биха били безсмислени на национално ниво и невъзможни на глобално ниво.
Правителствата на най‐големите индустриализирани държави (Съединените щати, Германия, Япония, Обединеното кралство, Франция, Италия и т.н.) сега напълно са се оставили в ръцете на пазарните сили, от които в момента изцяло се управлява светът.
Политическите и правителствените структури са редуцирани до минимум, а международните договори по въпроси като климата, данъчното облагане и корупцията, както и други многостранни дипломатически споразумения се превръщат в отживелица, както и административното право, трудовото право и националното и Европейско данъчно законодателство. Цялата власт се намира в ръцете на пазара.
4. Националните, европейските и международните институции са намалели драматично в глобализирания дигитален свят и са почти изцяло дискредитирани в очите на обществеността, която не им е простила за това, че са колабирали пред пазарните сили. Най‐големите икономически играчи в момента контролират света, а малко са останали институциите, които пазят все още някакъв „авторитет“. Те разполагат с повече власт от всякога и управляватд цялата планета, като диктуват условията и определят правилата – за инвестициите, фирменото разширяване, създаването на работни места и т.н. – за правителствата, които на свой ред представляват само бледа сянка на това, което са били преди.
5. Световната индустрия е претърпяла радикална трансформация в резултат на реорганизирането на веригите на стойността (веригата на стойността е верига от дейности, по която продуктите преминават последователно, като след всяка дейност повишават стойността си – бел.прев.), така че да отговарят на целите на мултинационалните компании /МНК/, а производствените процеси са изцяло фрагментирани и изпълнявани от мрежи, разпръснати по целия свят. Повече или по‐малко всички икономически актьори – национални или местни, в крайна сметка зависят от тези МНК и създават стойност за тях и макар тези звена да си сътрудничат в реално време посредством мрежи, вече е изключително трудно – ако не и невъзможно – да се получи ясна представа за новите вериги на стойността, свързващи подизпълнители, посредници, клонове и платформи; например: потокът на информация между мениджърите, подизпълнителите и служителите е изцяло асиметричен, като постоянната липса на прозрачност също хвърля сянка върху механизмите на упражняването на власт.
Всеки етап от всяка производствена верига на стойността, всеки процес и всеки продукт се проследяват от борда на директорите на МНК, което им дава възможност да упражняват кибер‐контрол върху всички процеси и служители. Въпреки че тези служители разчитат на компютъризирания свят ежедневно, те имат много малко доверие в структура, която е до такава степен подчинена на силите на капитала.
6. Дигиталните платформи и по‐специално онлайн платформите за подизпълнители са спечелили огромни ползи от това стечение на обстоятелствата и в момента са с доминиращо и неизбежно присъствие на пазарите на труда до такава степен, че разликата между двете се е заличила и те наричат себе си онлайн „работни места“ или „борси“. Те поемат ексклузивната роля на посредници между МНК и служителите (които често са самонаети или ЕТ) и за всички цели действат под формата на пазар на труда. Работата на трудов договор и заплата, която някога е била основната форма на заетост, вече почти не съществува, с изключение за заетите в мултинационалните мастодонти.
7. Търговските споразумения и договорите за услуга вече са норма за повечето хора за разлика от трудовите договори, а трудовите правоотношения са се превърнали в отношения с доставчици на услуга и служителите вече са „изпълнители“.
Един типичен ден на изпълнител на услуга включва редица поредни дейности: час‐два вкъщи сутринта, прекарани в програмиране за Amazon Mechanical Turk /платформа на Амазон/, няколко часа работа в ресторант за бързо хранене по обяд и след това отново час или два, прекарани в доставка на храна по домовете вечерта – като това е само пример, в който един изпълнител работи за три МНК в течение на само един ден.
Подобен начин на живот е бил изключителна рядкост на пазара на труда 20 години по‐рано, но в момента е негова основна характеристика и основната причина за тази промяна е иновацията в технологиите, която е улеснила, засилила и ускорила фрагментацията на задачите и труда.
8. Излишно е да споменаваме, че в подобна реалност е немислимо съществуването на синдикални организации, те са много отслабени.
Социалният диалог се е превърнал в явление от миналото, а колективно договаряне се провежда само за демонстрация в рамките на малцина от големите компании, където някои от служителите – често най‐високо квалфицираните – все още са членове на синдикати, но балансът на силите е наклонен само в едната посока. Останалите представители на работната сила ‐ били те изпълнители или работещи към платформи със споделено финансиране, тънат в изолация и търсят индивидуални решения за своите проблеми: тъй като се намират в условия на конкуренция един с друг, те се опасяват, че всеки опит за сътрудничество или колективно действие помежду им би могъл да бъде париран от конкурентен изпълнител от другия край на света и би довел в крайна сметка до загуба на средствата им за преживяване.
9. Синдикалните организации са загубили повечето от своите членове, които не ги намират за адекватни в съществуващата среда на огромно неравенство и зверска конкуренция. Накратко, синдикатите изглежда не са успели да осигурят социална рамка за пазарите на труда, а също така и държавната власт не е успяла да регулира пазарите.
10. Останали са само няколко „острова“ на съпротивата под формата на алтернативни движения, граждански инициативи и неправителствени организации, които правят непрестанни опити да организират борбата срещу социалното изключване и бедността, но разполагат с незначителни средства. Потенциални искрици надежда представляват по‐младите членове на обществото, които биха могли да отхвърлят влизането в тези „пазари на труда“, когато достигнат възрастта за това и да се впуснат в по‐несигурен начин на живот като мащабна демонстрация на съпротива; движения на потребителите биха могли да организират кампании за повишаване на осведомеността относно условията, при които са произведени стоките и услугите, които се потребяват от обществото,а също така някои новосформирани компании биха могли да обърнат гръб на МНК и да канализират усилията си в развитието на нишови дейности с надеждата за по‐ устойчив и равнопоставен начин на живот.
Остава да се разбере дали отслабените синдикални организации ще могат да извлекат перспективи за бъдещи стратегически съюзи на базата на тези искрици надежда.
